Всеки посетител, който влиза в Професионалната гимназия по транспорт „Н.Й.Вапцаров“, ще види от лявата страна на входа паметна плоча. Върху черен мрамор е издялан текст: “Футболното игрище беше върнато във владение на училището благодарение на адвокатите Йосиф Герон и Верка Миленова, краеведа Светолик Милчич и дарителството на “Bulgarian Truck Service” Ltd.“ Ще разкажа накратко историята, заради която увековечените върху плочата заслужиха нашата благодарност.

На 20. май 1998 г. наследниците на Васил Гацев Григоров от гр.Сливница отправят искане до кмета на община Сливница за отмяна на отчуждаването, за деактуване и за възстановяване правото им на собственост върху недвижим имот пл.№782 с площ от 12 300 кв.м., бивша собственост на наследодателя им, представляващ парцел I в кв.49 по действащия регулационен план на града от 1977 година и заснет като част от училищен двор. В молбата си ищците твърдят, че имотът им е завзет през 1949 г., без за него да е получено каквото и да е обезщетение. Със Заповед № 119 от 04. септември 1998 г. кметът на общината г-н Петър Стойков отказва да отмени отчуждаването и да удовлетвори претенциите на наследниците на Васил Гацев, тъй като мероприятието по плана е реализирано, имотът е включен в училищния двор на ПГ по транспорт и върху него е изградено спортно съоръжение. Заповедта на кмета е обжалвана пред Софийски окръжен съд. Същият, позовавайки се на неоспорената от страните и приета техническа експертиза, приема, че не е проведено отчуждително производство. С оглед на това съдът е счел, че не може да се иска отмяна на отчуждаване, защото такова няма, и с решение от 27.12.1999 г. отхвърля жалбата на наследниците на Васил Гацев като неоснователна.

Те обжалват решението на Софийски окръжен съд пред Върховния административен съд. ВАС приема твърденията на ищците, че имотът им е бил незаконно завзет след 09.09.1944 г., без за него да е получено обезщетение, и впоследствие е актуван като държавен. Не са представени никакви доказателства за това „завземане“, защото всъщност такива няма и това твърдение не отговаря на истината.

Какво сочат старите регулационни и кадастрални планове?

В разписния лист към първия кадастрален план на Сливница от 1912 г. под № 42 от емлячния регистър като собственик на имот пл.№ 407 е посочен Васил Гацев – наследодателят на ищците. В същия регистър под №268 е записан имот пл.№409, чийто собственик е Паун Колев.

По регулационния план от 1952 г. на гр.Сливница имот пл.№ 407 и имот пл.№ 409 са номерирани като имот пл.№ 249, парцел I и парцел II, и са отредени за „гимназия, игрище на юнаци, велосипедисти и др. и прогимназиален квартал“. В регулационния план на гр.Сливница от 1977 година имот пл.№249 е номериран като имот пл.№782, съставляващ парцел I в кв.49. Част от този имот, за който имат претенции наследниците на Васил Гацев, е всъщност дарение от Дедо Пуне, а останалата част е одържавена много преди 09.09.1944 г. и по силата на действащите тогава закони собственикът е бил обезщетен. През 1938 г. е започнало изграждането на гимназията, което доказва, че имотът към 1938 г. вече е бил одържавен, но документите са изгубени, унищожени или укрити, а строителни книжа за изграждането на училището липсват…

С Решение № 8416/29.12.2000 г. ВАС отменя решението на Софийски окръжен съд, обявява Заповед № 119 от 04.09.1998 г. на кмета на община Сливница за нищожна и искането на наследниците е насочено към областния управител на Софийска област за произнасяне по компетентност.

Областният управител преценява, че не може да удовлетвори претенциите на ищците за реално връщане на имота, тъй като същият е част от училищен двор и има статут на публична собственост. С Решение № 60/14.03.2001 г. областният управител постановява наследниците на Васил Гацев да бъдат обезщетени с компенсаторни записи.

Това решение на областния управител не ги удовлетворява и те завеждат дело отново в Софийски окръжен съд с искане да бъде отменено цитираното решение и съдът да признае реално връщане на собствеността върху имота.

След три заседания на Софийски окръжен съд, доста вяла защита от страна на държавата и представена по искане на ищците техническа експертиза, която изцяло обслужва заявените им претенции, а ответникът не оспорва, излиза решение за възстановяване реално собствеността на наследниците на Васил Гацев по реда на ЗОСОИ (Закон за обезщетяване на собственици на одържавени имоти), като максималната възможна площ за връщане е 9 530 кв.м. Областният управител като ответник по делото не обжалва решението и то влиза в сила. По този начин училището, респективно държавата, защото имотът към тогавашния момент е публична държавна собственост, губи 9 530 кв.м. площ, където попада част от дарението на Дедо Пуне, и изграденото още преди 09.09.1944 г. футболното игрище – любимо място за спортуване на всички деца на Сливница и на поколения наши съграждани.

По молба от наследниците на Васил Гацев (г-жа Татяна В.Димитрова) до кмета на община Сливница е задействана съответната процедура, длъжностно лице от Техническа служба при общинската администрация съставя акт за непълноти в одобрен кадастрален план и Общинския експертен съвет излиза с предложение до кмета на общината да издаде заповед за попълване на кадастралния план. Кметът издава съответната заповед и по този начин в началото на 2003 г. върху училищния имот пл.№ 782 е нанесен новосъздаден имот с пл.№1844, в който попада почти цялото футболно игрище, а в югоизточната си част достига до сградата на първата прогимназия на Сливница, добила популярност в града като „училището на Дедо Пуне“ във връзка с дарителството на този достоен наш съгражданин… Остава да бъде извървяна само още една стъпка – деактуването на имота, за да бъде той безвъзвратно изгубен за местната общност и присвоен от т.нар. „собственици“.

Няма да коментирам преписката, която се води от м. юни 2002 г. във връзка със случая и изводите, които могат да се направят за безотговорност, незаинтересованост, некомпетентност, злонамереност и безхаберие на длъжностни лица и институции…

През януари 2004 г. собствениците на новосъздадения имот пл.№1844 повторно депозират искане до областния управител на Софийска област за деактуване на имота. Тъй като спорният имот е публична държавна собственост, с подобно искане се обръщат още към Министерството на регионалното развитие и благоустройството и към Министерството на образованието и науката, на което имотът е предоставен за управление. МОН не дава съгласие имотът да бъде отписан от актовите книги за държавна собственост и на 04.02.2005 г. министърът на регионалното развитие и благоустройството излиза с категорична заповед за отказ за отписване от актовите книги за държавна собственост на област София на отнетия от училището имот.

Сагата с училищния имот не свършва дотук.

От м. декември 2006 г. започват съдебни дела във връзка с предявен ревандикационен иск и въвод във владение от страна на ищците, а като ответници са призовани МОН, МРРБ и ПГ по транспорт „Н.Й.Вапцаров“ – гр. Сливница.

На терена на нашето училище, като зла ирония, се сблъскаха щедростта на старите с алчността на днешните българи.

Не грабеж, а спомоществователство за българското училище са ни завещали предците и на един такъв българин – Дедо Пуне, дарявал земи за храм и училища в Сливница, е издигнат паметник в двора на ПГ по транспорт.

Като директор на училището осъзнах, че с всички сили трябва да се противопоставя на несправедливото отнемане на училищния двор и заради паметта на предците и в името на бъдещите поколения да защитя обществения интерес.

Приемам върховенството на закона, а също и че съдът е независимата институцията, която взема решения по възникнали спорове, с които трябва да се съобразяваме. Не приемам обаче арогантността и грубата злоупотреба със служебно положение от страна на заинтересовани по делото лица, укриването (а може би и унищожаването) на доказателства, които биха опровергали правото на реституция и правото на собственост на ищците върху процесния имот. А как се отстоява истината без доказателства?!

Първите три дела в Районния съд в Сливница бяха изключително трудни и поради факта, че бях наела несполучлив адвокат. От четвъртото дело в защитата на училището се включи адвокат Йосиф Герон и неговият екип.

Между отделните заседания се люшках от надеждата до отчаянието. И тогава реших: ако успеем, ще увековеча имената на всички, съдействали правдата и доброто да възтържествуват, на паметна плоча.

В търсенето на доказателства, че имотът не подлежи на реституция, попаднахме в омагьосания кръг на българската бюрокрация. Тогава дойде безкрайно ценният съвет на г-н Светолик Милчич: „Защо не потърсиш при военните? Сливница е стар гарнизон. Дали в архивите им не се съхранява снимка или карта на селището?“

Това ми беше достатъчно. След проведени разговори военните реагираха бързо и ми бяха изпратени ксерокопие на топографска карта за землището на гр.Сливница от 1941 г. и най-важното – аерофотоснимка от 1940 г. с изключително качество, на която се виждат ясно очертанията на училищния имот, които са идентични с днешните, както и изграждащата се в северозападната част на двора училищна сграда…

Останалото свършиха експертите, които трябваше да се произнесат относно идентичността на имотите, и адвокатите на училището.

На 15.05.2008 г. Сливнишкият районен съд отхвърли иска на наследниците на Васил Гацев като неоснователен.

Тъй като залогът е твърде висок – апетитен голям терен почти в центъра на града, ищците обжалваха пред Софийски окръжен съд, който обаче на 19.02.2009 г. потвърди решението на Сливнишкия районен съд и отхвърли предявените ревандикационни искове на ищците като неоснователни.

Остана последната инстанция – Върховният касационен съд. На 08.02.20011 г. същият излезе с окончателно решение в полза на училището. И трите съдебни инстанции в решенията си са единодушни, че процесният имот не подлежи на реституция, тъй като не е отнет след 09.09.1944 г., като сочат, че с оглед приложената към делото аерофотоснимка от 1940 г. и направените между нея комбинирани схеми и кадастрални и регулационни планове на гр.Сливница, двете училища (училището на Дедо Пуне и триетажната сграда на ПГ по транспорт) са съществували и към 1940 г., и към изготвяне на кадастралния план от 1952 г. Ищците бяха осъдени да върнат и разходите, които училището беше направило по водените дела.

Така завърши една история, започнала през далечната 1998 г. и приключила през 2011 г. Участвах активно в нея от 2006 г. (Станах директор на училището през м.февруари 2005 г.)

Намерих помощта – морална, финансова и юридическа, съдействието и подкрепата на толкова много добри, честни, компетентни и отзивчиви хора, че си мислех – невъзможно е да не успеем. Не мога де не изразя най-дълбоката си благодарност за изключителния професионализъм и себеотдаденост на адвокатите Йосиф Герон и Верка Миленова, за които успехът в защитата на училището беше висока кауза и въпрос на професионална чест. Финансовото обезпечаване на съдебните делата беше поето от г-н Николай Стоянов – управител на “Bulgarian Truck Service” Ltd., по благородство и щедрост – достоен потомък на старите българи. Безкрайно полезни и важни бяха за мен моралната подкрепа и безценните съвети на г- н Светолик Милчич, доказал с делата си своето краелюбие.

Преди известно време ме впечатли една мисъл на философа Едмънд Бърг, която ми прозвуча като предизвикателство: “Единственото нещо, от което се нуждае злото, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо.” Разказвайки тази история, искам да кажа на всички добри хора: бъдете активни и не позволявайте на несправедливостта и на злото да триумфират. Победата е възможна.

С уважение: Лидия Франк

директор на ПГТ “Н.Й.Вапцаров”

гр. Сливница